В къщичката на охлюва, в усмивката на цветето, в очите на детето... навсякъде откриваме вълшебствата на природата. Сърцето й тупти у всяко живо същество. Коприненото небе, великото и гордо море, както и всички реки, поточета, езера успокояват със синята си нежност. Ароматът на дивите цветя прониква в дълбините на душата, сякаш се прераждаме. Когато слънцето изгрее и по всяко зелено листенце заблести по една росна капчица, се случва чудото на пречистването, на възраждането. За природата може още много да се пише, защото чудесата й са безброй.
За съжаление човек не защитава тези вълшебства. Всеки от нас е виждал най-различни битови отпадъци оставени да лежат в тревата. В небето се носят облаци от дим, изхвърлени от автомобилите и заводите. Колко често съобщават по телевизията за нефтени разливи и намерени на брега на морето мъртви делфини. Животните обичат и се грижат за своя дом - природата. Само човек се осмелява да нарушава хармонията, само човек се опитва да унищожи красотата, само човек...
Късно нощем, когато единствено звездите са будни, земята стене. Неведнъж съм се събуждала от тези вопли. Сякаш природата ме зове да й помогна, да вразумя жестоките хора. Тогава аз безсилна започвам да плача и да се моля на Бог да излекува земята и да изпрати някакво чудо, което да открие доброто в човека.
Защо да рушим дома си? Толкова ли е трудно да пазим красивото? С общи усилия ние можем да съберем изхвърлените отпадъци, но можем ли да съживим мъртвите риби в реката или да върнем неоперушинените рожби на осиротялата лястовица, когато сме разрушили гнездото й? Можем ли с едно щракване на пръсти да накараме изпепелената гора отново да се разлисти? А можем ли да построим мравуняка на мравките, който сме развалили, уж без да искаме? Ние можем само да убиваме. Нямаме силата да даряваме живот. Вярно е, че в съда за убийство на охлюв не се водят дела, но човекът, който го е смачкал, не се ли чувства виновен? Той просто подминава и забравя премазаното телце. Понякога се спира..., за да види дали не е нацапал обувките си... Случвало се е и аз да настъпя охлюв, но винаги след това пренасям нещастника в тревата и дълго стоя над него, като се моля, дори плача. Всички трябва да разберем, че нямаме право да се мислим за господари на природата.
Много известна е притчата, в която един човек решил да помогне на пеперудата да се измъкне от какавидата. Пеперудата излязла, но никога не могла да направи своя полет. Природата не иска да й помагаме. Тя ни моли единствено да не я нараняваме. Какво ще стане, ако помогнем да мухата да избяга от паяжината на паяка? Паякът най-вероятно ще умре от глад, ако друго насекомо не се оплете в мрежата му. Така че, нека само да се наслаждаваме на вълшебствата на природата, без да опитваме да се намесваме в делата й и да променяме законите й.
Когато видим ранено или болно животно, го подминаваме. Защо? Как ще се почувстваме, ако никой не ни подаде ръка, когато сме в трудно положение? Хората могат да извършат велики дела. Наред с постиженията в науката, нека да проявим и чувството на съпричастност. Нищо няма да загубим, ако отделим един залък хляб на бездомното куче или заведем болното животно на ветеринарен лекар. Само можем да спечелим верен приятел, който ще помни нашата добрина за цял живот. Струва си да помогнеш, само за да видиш грейналите от радост очи и вирнатата опашка.
Да обичаш, означава да се грижиш, да зашитаваш, да подкрепяш... Природата не свършва зад оградата на двора ни, животните не се изчерпват само с домашните любимци, ние трябва да мислим за цялата Земя. Аз обичам природата и зная, че има още много хора като мен. Вярвам, че ние, ще успеем да помогнем на земята, ще успеем да я излекуваме. Хората, милеещи за нея, всеки ден участват в пречистването й. Дори една мравка днес да сме прескочили, сме направили добро, за което природата ни благодари.
Така както седемцветната дъга изгрява от дъждовната слънчева ласка, така и обичта към природата се заражда още с първото отваряне на очите на бебето и с първото проплакване. Всеки човек носи природата в душата си, само трябва да я повика. Нека се грижим за природата, така както тя се грижи за нас. Нека се сгушим в нея така, както лястовичето търси закрила под крилото на майка си и смирено да й поискаме прошка... докато не е твърде късно...
Мария Гаралова