Димитър Василев Димитров е роден в гр. Кюстендил през 1912 г. От 1935 г. живее във Велинград. Човек запомнящ се с буден ум, всестранни интереси - нумизмат, филателист, турист, философ, учител по професия и призвание.
Чуто и записано от Димитър Димитров в първо лице:
Корени
Малко след Освобождението, по време на кланетата в Македония, дядо и бяба бягат от с. Царево село. Насочват се към с. Телиш, Плевенско. Там се ражда и баща ми. Потеглят обратно и когато минават през Кюстендил, решават да се заселят там. От родния дом дядо е взел само резбованото си колче за снопи. Баба Султана се прочува в цялата околия като народна лечителка. А колко песни и приказки знаеше...
Още за баба: карат в талига момиче - жълто като злато. Баба отива и реже нещо между кората и сърцевината на бъза... След време идва красиво момиче - румено и засмяно. Целува ръката на баба и благодари. А то същото...
От кога човек може да помни
Помня едно място, вдлъбнато с дзуки и други житни треви - пълзя, дърпам и се разкървавих. Като ученик го търся това място - чифлик на брата на Пенчо Славейков. Разпитвам кога съм го видял това място, бил съм на година и два-три месеца. Спомням си и друго - камбаните бият, майка ми ме държи под едно водопадче. “Одрин падна, Одрин падна!”, а тогава съм бил на една година.
Гладни времена
От фронта чичо ми донесе малко кашкавал. Не бяхме виждали дотогава. За хляб се редяхме на дълги опашки...
На площада - строй в каре. Точно пред мен германският канцлер и Фердинанд с медали. Едно момиче му подава черен хляб, та да види какво ядат хората.
Изпробване на смелостта
Имаше едно стайче. Там изпитвахме смелостта си като деца. Който издържи повече вътре, той беше най-юнак. И защо ли? Вътре беше пълно с бълхи и дървеници. Всякой излизаше от там подут, почервенял, нахапан.
За Майстора и още нещо
Владе (Владимир Димитров-Майстора) ми е далечен братовчед. Идваше у нас. Висок и слаб, все носеше палитрата и боите. Приличаше ми на светец. Вземаше ме на коленете, ама не ме е рисувал.
Баща му беше много изобретателен. В двора им в една каца криеше нарязан тютюн и за да не го намерят, отгоре имаше гнездо с квачка и пиленца. Смешна случка от училище.
Един ден учителят влиза в клас, изважда мойта тетрадка най-напред. И аз си помислих, че ще ме похвали. А той възмутен я отваря и показва... празни страници. Какво бе станало? Бях си направил мастило от шикалки. И написаното изчезнало през следващите дни.
...
Прескачаме спомените за войнишката школа, за безплатния обяд в мензата, за кисело-горчивия чай с плодове от храстите край София по време на студентството... И ето го във Велинград като млад учител по физкултура. Тук си намира най-хубавото, най-сръчното и най-веселото момиче.
Разказват негови ученици
Отсъстваше ли накой учител, той го заместваше. Какви уроци по георграфия, история, математика... и по човечност.
На ръце преминаваше по салона на цялото училище. Оставахме изумени.
Разказват внуците
Тайната на дълголетието: дядо винаги беше с една блага усмивка и много благонамерен. За всеки и всичко намираше думи. Той беше нашата енциклопедия.
Когато се събирахме на масата и му трябваше нещо, никога не вдигаше някой да му го донесе. Ставаше и сам си го взимаше. А как се радваше на цвете, слънчева милувка... Всички дървета и храсти в градината все той ги е садил. През лятото все още ни приютява едно 60-годишно ябълково дръвче и ни дарява с чисти плодове. Записала: Здравка Димитрова-Ангелова

За един скромен и любознателен човек
Спомените ми за него - като учител, съсед и баща на най-добрата ми приятелка още от детските години, ме отвеждат в няколко посоки. Най-ранните са свързани с основното ни училище “Кирил и Методий”, където започна нашият път като съзнателни хора. Сутрин, преди да влезем в него, правехме около десетина минути гимнастика в достатъчно широкия му двор, после влизахме един по един, а дежурният учител на вратата проверяваше дали са лъснати обувките ни. Още си спомням саксиите с аспарагус по стените на класните стаи и красиво ушитите от майките ни покривки, с които се застилаха бюрата на учителите.
Димитър Димитров беше един от нашите учители, които трябваше да ни възпитат, да ни дадат първите знания и умения, да ни изградят като здрави и силни физически деца. И не само това. Бяхме възпитани да обичаме училището си, пеехме в неговия хор, дирижиран от Ангелина Копчелиева-Митева (Мир на праха й) и участвахме във фестивали в Пазарджик, възхищавахме се от природата и красотите на родния край и на страната ни. Възможно е в тези ми думи да се чувства носталгия по времето, а може би тя се подсилва от факта, че училището ни го няма и на негово място мълчаливо стои един голям каменен къс с надпис.
Роден и отраснал в Кюстендил и родственик на Владимир Димитров-Майстора, учителят Димитров беше много свързан с Велинград и с неговата история. Винаги питаше моите родители кога ще пристигна от София, за да ме потърси, да разговаряме за османските извори или пък да ме помоли да преведа някои пасажи от “Историята на Османската империя” на Йозеф фон Хамер. Познаваше арабското писмо и се стараеше, макар и с доста намалено зрение, да разчете имената на хората, живели векове по-рано в нашия край, и да направи своите изводи за броя на населението в някогашните седем села на Чепинската долина. Дори през последните години от живота му, вече и с нарушен слух, винаги го откривахме на първите редове в Къщата на Цвета, където музеят организираше мероприятия и чествания, свързани с миналото на Велинград. Възхищавах се на този изключително скромен човек, който се задоволяваше с много малко за себе си, но който и на преклонна възраст не спираше да чете и да поръчва да му бъдат донесени книги от София. Много пъти ми е казвал и ме е насърчавал, че най-важното, което трябва да направим, е да съберем на едно място всичко, писано за нашия край. Мисля, че не са малко хората, които работят в тази насока.
Светла му памет!
Стоянка Кендерова

Спомен за Учителя
Първият спомен, който искам да разкажа, е от 1992 г. Във вестник “Чепинец” публикувах статия за минералните извори и бани на Велинград. С г-н Димитров разговаряхме на улицата пред музея. Той много спокойно ми каза:
- Това, което си написал, е хубаво, но в статията има малка неточност. Плочата е от Мъжка баня, но не от банята в Чепино, а от банята в Лъджене.
- Ставаше въпрос за експонираната плоча с каменен надпис.
След този наш разговор имахме много други по най-различни въпроси от миналото на нашия край. И всички те бяха много интересни и съдържателни. Но аз не забравих поуката от този първи разговор - винаги да бъда внимателен и да проверявам, преди да публикувам свои изводи.
Друг спомен, който ме впечатли навремето, е свързан с представянето на книгата на Милен Налбантов. Един след друг се изказваха наши краеведи. Така се случи, че трима последователно бяха учители на всеки от говорящите преди това. Накрая се изказа г-н Димитров. Той бе учител на всички тях. И всички се отнесоха с голямо уважение и респект към неговото мнение. А то бе много премерено и точно.
Георги Куманов