100 години във времето и хиляди километри в пространството ни делят от деня, в който човешки крак за първи път стъпва на Южния полюс. Но историята на първите полярници-изследователи буквално оживя във Велинград благодарение на испанеца Хавиер Качо. Учен, който е член на първата испанска експедиция и на още 5 такива на Антарктида, ръководи испанската полярна база на остров Ливингстън, разположена в съседство с българската, изследва озоновата дупка и е един от световните автори, написали най-интересните страници за “най-студеният, най-ветровитият, най-високият и най-пустинен континент на Земята” по думите на ръководителя на българските полярни експедиции проф. Христо Пампирев.
Именно Христо Пампирев е човекът, довел преди година Хавиер Качо в нашия град, който толкова се харесва на испанеца, че на 21 май 2012 г. той се върна тук, за да представи книгата си “Амундсен - Скот: Дуел на Антарктида”. Този път заедно с Хавиер Качо бе Иглика Трифонова, която вече два пъти е била на Антарктида и е член на Българския антарктически институт. “На Хавиер Качо дължим, че тази година успяхме да подготвим и осъществим юбилейната 20-та българска експедиция до Антарктида”, каза Иглика Трифонова, оценявайки всестранната помощ за нашите полярници от страна на съседите испанци.
Пред малцината велинградчани, които отделиха от времето си за срещата, Хавиер Качо разказа историята на експедициите, водени от норвежеца Руал Амундсен и британеца Робърт Скот, не само като единствено по рода си състезание, а и като драматично човешко изживяване, в което победата и поражението имат огромна цена.
Покоряването на Южния полюс е последното велико приключение, което човечеството може да направи на Земята. След завоюването на Южния полюс вече няма континент, който да бъде открит, остава единствено Космосът - това е амбицията в основата на дуела между Амундсен и Скот кой пръв ще стигне на полюса. Според Хавиер Качо това е не само дуел, а и дует. Той открои всички разлики между двамата, но и общият им стремеж към непознатото, което чака да бъде открито и покорено от човека.
Норвежецът Амундсен сякаш се подготвя за съдбовната експедиция в Антарктида още от детството си: на 6-8 години започва да спи на отворен прозорец, за да свиква със студа, на 18 г. вече е решил да стане изследовател, напуска университета и отива да живее с ескимосите, за да научи техните тайни как се справят със студа и леда. Британецът Скот е морски офицер в армията, няма специално отношение към Южния континент и приема да оглави експедицията като трамплин за повишение в кариерата.
Двамата тръгват да покоряват най-студеното място на света по различни маршрути и с различна стратегия. Континентът Антарктида е 14 милиона километра лед (150 пъти по-голям по площ от България), а експедициите трябва да изминат по 1500 километра до полюса и обратно. Огромна трудност е не само студът, а и фактът, че Антарктида никога не е била населена и няма местно население, което да помага като шерпите в Хималаите, туарегите в пустинята или ескимосите на Северния полюс. Първите изследователи могат да разчитат единествено и само на себе си. Амундсен решава да повери транспорта на своята експедиция на кучета и шейни, а Скот избира коне и механични шейни, които хората сами ще теглят. “Единият щял да отиде, за да спечели, другият - за да загуби; и двамата - за да намерят славата”, пише Х. Качо.
Стартът на дуела е на 20 октомври 1911 г., когато тръгва норвежката експедиция, а 4 дни по-късно тръгват и англичаните. Норвежците се движат със скорост 40 км на ден, докато достигат така наречения “дяволски ледник”, преминаването през който е изключително изпитание и сваля скоростта до 27 км на ден. На 14 декември 1911 г. Амунсен и неговият екип забиват норвежкото знаме на Южния полюс. През това време Скот и британският екип се движат по друг маршрут и мислят, че са първи, но ги очаква огромно разочарование да видят чуждия флаг и да разберат, че губят състезанието. Заради трудности с транспорта, недостиг на храна и по-тежкия маршрут са на границата на силите си. Норвежците успяват в трудния път обратно, но британците са застигнати от студ под 30 градуса и дочакват смъртта си сред ледовете на Антарктида.
Хавиер Качо подчерта, че историята винаги помни победителите - помним първия човек, изкачил Еверест или стъпил на Луната, но не и втория. В този случай обаче историята е запазила имената и на първия - Руал Амундсен, и на втория - Робърт Скот. Причината е една единствена: перото на поета е по-силно от меча на войника. Знаейки, че ще умре, Скот пише дневник, който година по-късно е намерен до телата на загиналите и чрез него цялата британска нация и целият свят разбират какво изживява човек, гледайки смъртта в очите и как преминава отвъд границата на живота. Хавиер Качо прочете две от писмата на Скот до негови близки, които и днес вълнуват и просълзяват.
Когато знаеш нещо много интересно, искаш да го споделиш с други хора - така авторът обясни решението си да напише “Амунсен - Скот: Дуел на Антарктида”. Водена от същата емоция, Иглика Трифонова показа снимки, в които като професионален фотограф е уловила неповторимата красота на ледения континент - магическо място, което те тегли пак и пак да се върнеш.
Във Велинград много обичаме да се жалваме, че липсват културни събития. Срещата с Хавиер Качо беше повече от културно събитие, беше изживяване, което се случва само веднъж. Жалко, че толкова велинградчани се разминаха с една голяма личност и една голяма история.
Елена Баева