На 18 юни се навършиха 100 години от рождението на големия родолюбец на нашия край, създателя и ръководителя на Дружба “Родина” в Чепинско, почетния гражданин на Велинградска община Мустафа (Маньо) Шарков.
Роден е в с. Драгиново. Израстнал в едно от най-известните семейства. Баща му Якуб Шарков е уважаван мюсюлмански духовник, учител и народен лечител. В своите юношески и младежки години Маньо се изявява като много даровито и ученолюбиво момче. Под влияние на своите родители и общата обстановка в селото, той се ориентира и става мюсюлмански духовник, след като е издържал успешно изпит. Природно интелигентен, много трудолюбив, той разширява своята култура и познание за света. Дори с незавършено основно образование, се очертава като действена обществена личност. Дружи и подържа лични връзки с високо просветни личности за времето си в нашите селца. Мечтае материалното и културно равнище на неговите съселяни и на другите села, населени с българи мохамедани, да се изравни с равнището на останалите в района, тъй като е убеден, че те са един народ. Въпреки че е мюсюлмански духовник, самостоятелно стига до извода, че религиозната принадлежност и убеденост не бива да се уеднаквява с националната принадлежност. Като сочи, че много народи имат една религия, но са различна националност. На тези свои убеждения и мечти обрича живота си. Живот страдалчески и героичен.
За него българите мохамедани и българите християни са един народ с една съдба. С тези му граждански позиции си спечелва много врагове измежду мюсюлмански и турцизирани кръгове. Нееднократно с него е имало зловещи физически саморазправи, грозяла го е и смъртна опасност. Въпреки всичко, той не склонил нито гръб, нито глава. В с. Лъджене (днешен квартал на Велинград) е имал верни приятели и другари, които са били заедно с него и неговото дело.
Силно впечатление му прави изградената в Смолян културно просветна Дружба “Родина”. Следи с интерес нейната дейност. Подробно се запознава с нея. Установява пълното съвпадение на неговия мироглед с нейната дейност и задачи. С решителна помощ на своите приятели Герасим Попов, Борис Кутрянски, Крум Тошков и много други на 1.IV.1940 г. е създадена Дружба “Родина” и в с. Лъджене (дн. Велинград), със свой собствен устав. По това време Шарков е в своята стихия, въпреки упоритата съпротива на фанатизираните си противници. Провеждат се вечеринки с участие на представители и изпълнители от с. Корово (дн. Драгиново) и от други селища от района. Сам пише техните програми. Съчинява малка пиеска “Годеж в с. Корово”, която се изпълнява успешно в с. Лъджене в присъствието на много българи мохамедани. Много прогресивни младежи от с. Лъджене му оказват пълна подкрепа.
По това време е назначен за Районен мюфтия на Чепинския и Разложкия район. Издава няколко броя “Мохамеданска просветна библиотека”. За своите позиции пише статии в централния и местен печат. Без да е учил риторика, е блестящ оратор. Редица от публикациите му намират място и в четирите тома на Дружба “Родина”.
И сега, като четем неговата публицистика, оставаме с впечатление, че тя е писана вчера и е напълно валидна за днес, за нашата тъжна действителност. Малко са такива творци - публицисти, чието творчество има съвременност десетилетия напред. Маньо Шарков е от тези. Неговите статии “Просветата у българите мохамедани и от що се затруднява тя”, “Българите мохамедани у нас”, “Фарове”, “Стресни се, племе!...”, “Да заемем своето място”, “Българите мохамедани в обединена България”, “Село Корово, Чепинско” и много други, го очертават като изключителна личност. За село Корово, неговото родно място пише с любов. Той се гордее с неговите съселяни, че когато били поканени да участват в разгрома и клането на Батак, те до един отказали.
Като мюфтия системно е обикалял Чепинско и Разложко, общувал е с хората, посещавал е молитвените им храмове и много пъти е преспивал там по колибите. В Лъджене е бил активен общественик, уважаван от културния елит. Той е един от дейците за откриване пълна гимназия. А за подобряване учебното дело на децата българомохамеданчета изпраща в министерството на просвещението специално предложение.
Девети септември 1944 г. посреща с вяра, че все така ще продължи да работи, но след време остава излъган. Дружба “Родина” необосновано е обявена за фашистка. Извършва се голямо престъпление към българската нация. Прекъсва се възрожденският процес.
Преди 65 години по време на Парижките мирни преговори след Втората световна война Маньо Шарков извършва героичен граждански подвиг. Виждайки реалната опасност за предаване Родопите на съседни държави по собствена инициатива, като районен мюфтия, изпраща телеграма до Мирната конференция. В нея той изявява своето безспокойство и заявява, че Родопите са българска земя, в която живеят българи независимо, че част от тях изповядват мюсюлманска религия. Чепинското население със задоволство и признателност се отнася към тази родолюбива постъпка на Шарков. Многовековната история на Родопите не е записала друго подобно дело.
За неговите патриотични и високо граждански позиции и затова, че е ръководител на Дружба “Родина” в Чепинско, необосновано жестоко е репресиран. Престоял около три години в концлагер е физически разбит, но остана духовно несъкрушен. Връщайки се от Преизподнята, както той сам се изразяваше, остава на своите родински позиции. Ще минат години и ще бъде запитан дали още стои зад своите родински позиции и сътвореното писменно творчество от него, а той просълзен ще отговори, че това е неговият живот. Това личи и в покъртителните му автобиографични спомени, оставени за поколенията.
Мустафа (Маньо) Шарков ще остане записан в историята на Родопа планина, като един от най-видните нейни синове, родолюбец, възрожденец и народен будител.
Георги Пашов, председател на Дружество за защита на Родопите

Написано от М. Шарков
След като прочетохме тоя устав, както бе напечатан в новогодишната книжка на списанието, проучихме каква е целта на дружба “Родина” в Смолян и разбрахме, че тя има за задача осъзнаването на българите мохамедани като българи и се бори за тяхното постепенно издигане в просветно и културно отношение, премахване на всякаква пропаст между българите мохамедани и българите християни, у които векове е подхранвана религиозна и национална омраза от едната и от другата страна, плод на неправилна политика и невежество между тях. Тогава ние - Герасим Н. Попов, Борис Кутрянски и още неколцина, решихме и основахме нашата дружба “Родина” в с. Лъджене (дн. Велинград). Това стана на 1 април 1940 г. Аз бях избран за нейн председател. Такъв останах ред години, чак до разтурянето й след 9-ти септември 1944 г. Заживях със задачите и целите на това сдружение, които ни бяха добре известни и станаха моя втора природа. Така им се отдадох, че посветих живота си и работих самоотвержено и всеотдайно за осъзнаването на българите мохамедани като българи.
(“Мустафа Шарков и Дружба “Родина” в Чепинско”, 2010 г., стр. 73)

Но фанатизмът не е успял да погуби всичко. Останала е една светла искра да свети в мрака. Това е езикът и народният бит, които останали непокътнати, въпреки всякакви верски и други влияния. Родопският българин мохамеданин е говорил, говори си и днес, своя чист български език, непокътнат и старинен, същия оня, на който са говорили българските царе и боляри в средновековието. С него ние можем да се гордеем и той ни служи за обща чест и слава.
Да се попитаме сега, може ли напълно да се осъзнаем всички българи мохамедани и се чувстваме като едно неразделно цяло от целокупния български народ? Аз ще отговоря: не само че може, но сме и длъжни за това. Може би някои ще помислят, че националното приобщаване на българина мохамеданин е невъзможно поради факта, че изповядваме мохамеданската религия. В днешния просветен век обаче религията не може да разделя народите.
(“Борци и мъченици за българщината”, 2003 г. - „Да заемем своето място”, стр.56)

След правилните и здрави възрожденски основи, които бяха изградени от дружба “Родина”, след фактическите и известни на всички успехи, цъфнали като цветя по всички села, даже и в най-затънтените кътчета на Родопите; когато бяха на път да се осъзнаят и най-закоравелите и заблудени българи мохамедани, а и българи християни, за да се примирят и съгласят с неумолимата историческа действителност и да заживеят като истински братя по кръв, ЗА ГОЛЯМО СЪЖАЛЕНИЕ, за българомохамеданското възродително движение НАСТЪПИ ВНЕЗАПЕН ОБРАТ. Дойде момент, когато бяха извикани на преден план най-фанатизираните туркофили, които и насън не бяха мечтали да им се даде камшик в ръцете, за да бичуват и правят агресивна реставрация на старото. Те тласнаха в обратна посока всичко възрожденско българско у българите мохамедани. Те се запретнаха да възстановяват в Родопите султанския турцизъм. При това положение възрожденците българи мохамедани бяха подгонени и преследвани. На 9. ІХ. 1944 г. необмислено се пое този неправилен курс за нас, българите мохамедани.
За себе си ще кажа: отначало не, но впоследствие и аз бях подгонен и преследван като враг родинец! Стигнах до положение, че трябваше да крия или изгоря всичко, каквото бях писал и събирал за защита на каузата за българската ни народност.
Отдавна бях скъсал с всичко турско, а с българите мохамедани водехме борба за национално осъзнаване. Моята крепост беше българската ми народност, българският народ, моят български произход.
(“Мустафа Шарков и Дружба “Родина” в Чепинско”, 2010 г., стр. 77)