Навършиха се 5 години, откакто през лятото на 2007 г. на 104-годишна възраст почина почетният гражданин на Велинград Манол Чолев. В този брой на “Темпо” имаме възможността отново да се срещнем с големия турист и любител на природата. Неговата дъщеря проф. Боряна Чолева предостави на вестника ръкопис на Манол Чолев за пещерата Лепеница. Ръкописът се публикува за първи път и е уникален и емоционален разказ, който ни връща към далечната 1926 г. и към неповторимата красота на тогава снежнобялата, девствена пещера Лепеница.

Когато става дума за този подземен дворец, не е възможно да не си позволя едно отклонение и да кажа каква беше пещерата преди откриването на сухия вход и какво стана след това. Аз съм длъжен да споделя впечатленията си по този въпрос, защото допускам, че съм единствен жив свидетел, който е видял, преживял и се е възхитил от красотата и величието на подземната чепинска природа.
Беше м. юни 1926 година. Но гости ми бяха дошли първите приятели есперантисти от Германия: незабравимият млад архитект Рудолф Йохман и приятелят му учител Брауер. Като разбраха, че в нашия чепински район има пещера, пламнаха и настоятелно ме помолиха да ги водя да видят едно чудо на природата, толкоз повече, че пещерите в Германия са голяма радкост. Моите сведения бяха, че досега в пещерата са влизали само един учител от Ракитово, Димитър Иванов, от гр. Кукуш - Македония и младите зъболекари Милош Попов и Гьоре Хаджипопов. Разговарял бях и с тримата и бях много добре информиран за пътя до пещерата и за трудностите при влизането, които създава тесният воден вход и за тъмнината, което крие тази многомилионна творческа дейност на чепинската природа. Техните разкази запалиха у мен искрата на любопитството и аз започнах да мисля за начина на проникването.
Моите приятели-гости ме улесниха. Най-важното бе, че те ме улесниха с осветлението. Като мислили, че в България едва ли има електрически ток, бяха си донесли чудесни електрически фенери, та даже и прожектор. А за пещерата това е въпрос от изключителна важност, защото без осветление даже не трябва да се мисли за проникване. За мен осветлението единствено ми даде смелост да реша водаческата си мисия. Проблеми вече нямах! Всичко ми беше абсолютно ясно, включително и маршрута.
Един прекрасен слънчев ден тръгнахме за Ракитово, а оттам, отново информирани от колегата Димитър Иванов, поехме по маршрута за пещерата. По пътя получавах и допълнителна информация от горски работници. След 3 часа се намерихме пред водния вход на пещерата. Трудността е пред нас, но ние нито се плашехме, нито се колебаехме - ще влизаме! Защото бяхме млади: аз едва 23-годишен, Рудолф 24, а приятелят му 25.
Безспорно трудността беше изключително голяма, но “Търпи, бабо, за хубост!”. Поведох групичката. Гостите си носеха ботуши, а аз - царвули. Свити на колене, нагазихме в студената вода. За да проникнем, газихме около 30-40 метра. Най-после проникнахме - “Еврика!”. Изправихме се, прожекторът разкъса мрака, почувствахме се победители - оставаше да се ориентираме и да намерим някаква пътека. Прожекторът проникна в най-скритите гънки на пещерата. Насочехме се към един процеп, който се оказа нещо като пътека. Сполучихме! Оттук пещерата започна да ни представя красотите си - бялата си омая, всичко снежно бяло! Това бе началото. От ляво и дясно лъщи снежно бялата облицовка на сталактоните, а от тавана се спускат стотици сталактити - едри и дълги, дребни и нежни, а на места по пода израстват сталакмити.
Омаята ни завладя. Отвсякъде свежест, девственост и белота. Занемяхме! Вече беше явно, че величието на подземната природа започна да ни пленява. А прожекторът не остави скрити красоти край нас и в дълбочина. Сталактитите на места наподобяваха всички видове на тропическата и нашата фауна.
Захласът ни беше голям. Вървим бавно. Впечатляваше ни всяко кътче, всеки сталактит, всеки сталактон. Неусетно попаднахме в някаква великолепна зала, досуш прилична на богато украсените църковни зали. От тавана се спуска огромен полилей, а от страни бели тронове и амвони. Пламна църковният ни унес, църковният екстаз взе връх! Вцепенени бяхме, пленени бяхме! Тук се забравихме! У мене светкавично и интуитивно пламна мисълта, че в тази зала даже закоравели атеисти, чийто Бог е природата, съвсем естествено и непринудено биха изпаднали в дълбок религиозен екстаз!
Колко време продължи нашето вцепенение, не мога да кажа. Часовникът забравихме, той не ни интересуваше, защото наистина бяхме пленени от величието на подземната природа, от това пленничество се чувствахме покорени и облагородени. Това бе дар от величието на природата.
Времето излетя неусетно. Трябваше да продължим и да помислим за обратния път. Откъснахме се и продължихме. Стигнахме до една пещерна стена, около два метра висока. Счетохме, че тук е краят. Богатството на пещерните форми продължаваше и тук, но времето ни изтече и трябваше да помислим за връщането.
По обратния път допълнихме впечатленията си. Констатирахме, че много интересни моменти са останали незабелязани и сме ги пропуснали. Те допълниха впечатленията ни, за да напуснем през крайно трудния речен студен канал, доволни от това чудо на чепинската природа. Неусетно се намерихме на открития терен, стоплени от слънчевата грейка и възторжени потеглихме по обратния път за Ракитово и Костандово.
Убедихме се, че величието на пещерата Лепеница трудно може да се опише. Тя тряба да се види и преживее. Следва да подчертая, че пламналата у мен пещерна искра продължи да гори много години след това и бях сигурен, че тя ще намери своя израз.
Но какво стана в близката следваща година?
През 1930 г. хрумна на колегата от Ракитово Димитър Иванов да основе пещерно дружество. Това добре, но следващата идея била това дружество да се прояви в нещо добро, в нещо благородно. Тази нова идея била да се открие сух вход за пещерата, по който начин красотите на този подземен дворец да станат достояние на широките народни маси.
Трябва се подчертая, че колкото пъти мисълта ме е отвеждала до този сух вход, толкоз пъти съм попадал в недоумение как този народен учител не е могъл да предвиди, че сухият вход би унищожил този дар на природата. Защо се е захванал за това пакостно дело сам, без да сондира мнениието на Пещерното дружество в България. А в това дружество имало изтъкнати спелеолози, които в никой случай не биха позволили такава пакост. Сух вход за пещера се открива само тогава, когато започва нейното благоустрояване.
Входът е открит през 1931 г. Само след 2-3 години от изобилните богатства на пещерата не остана и помен. Юрнаха се хулиганстващи групи да влизат с борина. Потъмня снежнобялата украса на това подземно съкровище. Масово започнаха да се чупят сталактити, изградени за милиони години от природата От приказната зала “Черковищата” и нейната красота не остана нито следа, обезобразени са до крайна степен. Ето това е краят от недомислието на Димитър Иванов. Грешката му е, че не допускал извършваните престъпления, които върнаха пещерата милиони години назад.
Пещерната искра пламна у мен отново, когато бях избран за председател на Туристическо дружество “Юндола” през 1959 г. На два пъти идва групата на Петър Берон, за да се запознаят с това пещерно чудо. Оказа се, че пещерата като цяло е непозната. Налагаше се проучване и то основно. Препоръчаха ни спелеолога Петър Трантеев. Оказа се, че Петър Трантеев е бил най-подходящият спелеолог за проучването на Лепеница. Под негово ръководство участвах и аз. Доказа се, че пещерата не свършва до стеничката. Дотук е само първата, познатната част. А оттук започва втората, непознатата част, характерна с езерата. Със стеничката пещерата се е самозащитила, като зад нея започват 3-4 езера. Тази част е почти недостъпна. Първото дълбоко езеро опира до плъзгав бряг и опасността от подхлъзване в дълбокото езеро е голяма и затова само смелчаци с екипировка могат да се решат. С Трантеев ние, добре екипирани, минавахме всеки ден, защото трябваше да стигнем до някакъв край.
Езерата в дъждовно време са четири, а в сухо - три. Тук, над езерата, се разкри ново пещерно явление - пещерни чадъри. “Чадърите” са рядко пещерно явление. Това са мраморни плоскости, израсли над езерото, изсечени различни по големина образувания, вероятно бъдещи сталактити. На един “чадър” изброих двеста и повече образувания. Накрая, след четвъртото езеро, Петър Трантеев откри уникално явление за България и трето в света - пещерни кратери. Такива кратери в Европа има само в една пещера във Франция. Лепеница е втората. Тук, на края, таванът на пещерата се снишава до основите. На снишения таван, на едно място се откри малък отвор-дупка, през който възрастен човек не може да мине. Един ден водихме с нас дете. Вързахме го с въже и го пуснахме за мине, да види и да каже какво има по-нататък. На въпроса на Трантеев то отговори, че по-нататък се открива голяма зала. От това следва, че пещерата не стига дотук, а продължава.
Тази информация, за втората част, не съм я правил достояние на широката публика. Страхувах се, че и тази част може да последва съдбата на първата част. Тази моя информация за втората част на пещерата ще запазя в тайна, докато някога започне благоустрояване. Сега ще я оставя към личния ми архив в Историческия музей във Велинград.
Следва да продължа какво стана след проучването и картирането на пещерата. Решили бяхме да я електрифицираме и благоустроим. Планът беше готов. “Енергоснабдяване” с началник К. Николов изгради и оборудва трафопост. Групата пещерняци беше готова да започне.Тогава, в този момент, ОНС - Велинград реши да вземе от пещерната река 30 литра за водоснабдяване на града. Нашият план се провали.
Манол Чолев