По-младото поколение не знае, а по-старото вероятно е забравило, че към края на Втората световна война и в нашия край имаше еврейски лагери. Тогава съм бил юноша на 14-15 години и добре помня къде бяха те и някои характерни особености за живота на лагерниците.
Но, малка подробност. По силата на тогавашния закон за защита на нацията през 1942 година е създадено комисарство по еврейските въпроси. То, комисарството, имало готовност да изпрати 25 хиляди евреи от България в лагерите на смъртта. Те бяха спасени поради съпротивата на народа и интелигенцията и особено на очертаващата се победа на антихитлериската коалиция над фаашистка Германия. При тази обстановка цар Борис беше достатъчно съобразителен, за да отмени депортирането им.
Такъв вятър вееше и тук, в Чепинско. След разгрома на многохилядната немска армия при Сталинград беше обявен тридневен траур. На обществени места бяха направени траурни кътове. А в гимназията, където учех (сегашната ПГИТ “Алеко Константинов”), на първия етаж в коридора, до директорската стая беше изграден траурен кът, до който няколко дни учениците, членуващи в Младежката фашистка организация “Бранник”, заставаха на почетна стража.
Независимо от това към работоспособното мъжко население бяха предприети други репресивни мерки. Към редица строителни обекти бяха въдворени хиляди евреи в трудови лагери. В нашия край през 1943 година за разширяване и подобряване на крайно лошия път от с. Чепино до местността Селище имаше няколко лагера. Спомням си добре, тъй като многократно съм преминавал по това трасе, че такива имаше в местността “Грънчарица”, на разклона за с. Кръстава, Мечкина река, на Кара тепе вляво от пътя, където сега е кантонът на Пътно управление и в мeстността “Селище” край реката до работническите общежития. Повече впечатления имам за лагера на Кара тепе и особено за Селище, там баща ми работеше в държавната дъскорезница, а аз през лятната ваканция работех като общ работник.
Лагерите на Кара тепе и Селище бяха добре оформени, заградени с ритловици, имаха си и официален вход. Палатките, в които живееха лагерниците, бяха вкопани около 50-60 см в земята, покрити с платнища, за врата им служеше платнище, като завеса. А вътре в палатката, почти на земята, имаше два нара. При такива примитивни условия живееха лагерниците. На открито пред палатките бяха и столовите. Готварницата на Селище се приютяваше в дървена барака.
Лагерниците бяха облечени с дочени сака и панталони. Обувките им бяха в повечето случаи гумени цървули. А шапките от няколко пласта док съшити капели. Работата за много от тях е непосилна. Имам предвид трудовия лагер в Селище. Рано сутринта под строй ходеха на работа. Главният строителен обект беше близо над Селище по посока на Кара тепе. Прокарваше се ново пътно трасе при много скалист и стръмен терен. Работните инструменти бяха лопата, кирка и метална количка. Тези, които не си изпълняваха нормата, оставаха да работят до тъмно. Ако въпреки това не я изпълнят, след вечерна проверка стояха наказани прави пред палатките. Не знам за какво, но съм виждал понякога на наказаните да се окачва на раменете им метални колички - такива, с които работят на обектите. Имаше лагерници, които не са работили такава тежка физическа работа (а те бяха повечето такива), с наранени и бинтовани ръце. Много от тях са искали да се откупят или да изплатят това, което трябва да свършат, но не им разрешаваха. Имаше специален магазин, в който можеха да търгуват. Те не извършваха покупките си с монети и банкноти, а с подпечатани и подписани картончета и всяко със съответна номинална стойност. Парите им бяха заменени предварително с тях.
Командири на лагера бяха български офицери и подофицери. Охраната беше от малобройна група войници. Ще ми се да отбележа, че началник снабдяване беше един евреин подпоручик Бинбасат (среден на ръст, широкоплещест, мургав) - беше много строг към подчинените си. Канцеларията му беше до тези на дъскорезницата.
Горските работници и тези от фабриката подържаха добри взаимоотношения с лагерниците-евреи, съчувстваха им, контактуваха и беседваха с тях. През следващата 1944 г. лагерът е съществувал и евреите също са продължили строителството по пътя.
Сега, след много години, когато минаваме по асфалтовия път от Велинград до Сърница, нека знаем, че те са били едни от главните негови строители. А предстои да се чества и 70-та годишнина от спасяването на българските евреи.
Запомнил съм, че за евреите и техните семейства беше въведен специален режим. По това време комшии бяхме с еврейското семейство на Самоил Биджерано. То живееше в непосредствена близост до сегашния исторически музей на Велинград. Ползваше се с уважението на всички които го познаваха. Специално за евреите беше наложен полицейски час. След 16 часа след обед те нямаха право да излизат на улицата. Носеха унизителни жълти шестолъчки. Спомням си Санто - синът на Самоил Биджерано, с когото съм дружил и се познавахме добре, се прибираше в горепосочения час. А общинските полицаи редовно проверяваха дали се спазва определения режим. Беше им затворено малкото магазинче, чрез което се препитаваха. По-големият син Цадик Биджерано беше в трудовите лагери. А Санто, след като се задоми, стана баща на видната наша съгражданка Лидия Шулева, която носи името на нейната баба - Лиза.
Георги Пашов