Беше в празничните дни около Великден. Поразходих се край езерото на Клептуза. Наоколо пълно с хора, повечето гости на Велинград. Лодките шареха насам-натам с дечица, засмени и щастливи от това първо за тях преживяване. Патиците се носеха наперено по водата, сякаш и те празнуваха този ден, и се оглеждаха. И видеха ли някой да подхвърли залчета, втурваха се стръвно към брега. Но аз се загледах другаде - към терасата на ресторанта, разположена до езерото. На оградката й бяха закачени четири знамена. От лявата за мен страна бе руското - бяло, синьо, червено, до него българското, после отново руското и накрая полустранично европейското, което е и наше.
Гледката прикова вниманието ми. Усещането бе за нещо нередно и неприемливо: българският флаг между два руски на българска територия. Опитах се да си го обясня. Дали това бе направено с рекламна цел, предназначено за руските туристи, които обитаваха близкия СПА-хотел “Свети Спас”, или имаше друго предназначение? Поразмислих. Това се случваше в един момент, когато избухналата в Украйна политическа криза се превръщаше застрашително в гражданска война. И още: сгорещяваше политическата атмосфера в Европа и Северна Америка и можеше се да се усложни в нова Студена война между Изтока и Запада. Стори ми се за миг, че полуостров Крим се е преселил в Чепинската долина.
Прибрах се вкъщи и включих компютъра. Потърсих и намерих Закона за държавния печат и българското знаме. В член 16 е записано: ”Националното знаме на Република България е национален символ, който изразява независимостта и суверенитета на Република България.” А в член 21 четем: “При издигането на националното знаме заедно със знамето на друга държава, почетно място се дава на националното знаме на Република България, което се поставя от лявата страна на сградата, гледано срещу нея”. Не се ли натъкваме тук на закононарушение? Чуждото знаме е изместило българското от почетното място. И то не е едно, а са две. Не е ли това пренебрежение и унижение за символа на българската независимост и суверенитет? Би трябвало компетентните органи да се произнесат по казуса. И друго: мястото на едно чуждо знаме не е пред масите на ресторант, който и да е. То се издига пред държавни сгради при официално посещение на чужд държавен глава, премиер или председател на парламента, на правителствени и парламентарни делегации.
Някой ще каже: “И да е пропуск, не си струва да се занимаваме с дреболии.” Не мисля така. Говорим непрестанно за върховенството на закона, ала колцина го спазват, прилагат и защитават? И друго: става въпрос за съществен и тревожен проблем - за разделението на нацията на русофили и русофоби, придобил остра актуалност напоследък. Тия прозвища добиват популярност скоро след Освобождението. Обявен за русофоб е бележитият наш държавник Стефан Стамболов, заедно със Захари Стоянов, автора на класическия мемоарен труд “Записки по българските въстания”. “Вината” им е, че се противопоставиха решително на опитите на Русия за хегемония над Княжество България. Сториха го, за да не се сбъдне тежкото предчувствие на Левски: “Тоз, който ни освободи, той ще да ни и зароби.”
Историята на разделението е дълга, но тук ще се спра на един малко известен факт - книгата “Авантюрите на руския царизъм в България” на видния деец на БКП и Коминтерна Васил Коларов. В нея царският руски режим е подложен на сурова критика. Освобождението ни е определено като “прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол и западния бряг на Черно море” (Москва, 15 ноември 1935 година).
След като настъпи кризата в Украйна, някои започнаха да ни убеждават, че трябва да бъдем солидарни с Русия, защото е славянска страна, православна и наш освободител. А Украйна каква е, не е ли същата? По време на Руско-турската освободителна война 30% от състава на руската армия е бил украински. Русия си присвои полуостров Крим, защото местните хора го пожелали. Но отрече правото на независимост на чеченския народ и смаза съпротивата му с военна сила. Насилието и жестокостите на армията и силите за сигурност бяха описани покъртително от журналистката Анна Политковская в репортажите й, събрани в книга. Но и тя си “получи заслуженото”. След неуспешен опит да я отровят, разстреляха я през 2006 година пред апартамента й в Москва. Съветският съюз се отказа от прокламирания свой интернационализъм и възроди традиционния великоруски национализъм. Напоследък му се обрече и новият руски режим. Присламчиха се и нашенските върли “националисти” и от български се превърнаха в руски. Някои вече ни подканват да се присъединим към евразийския проект на Москва. Но нашият избор е направен. Българинът предпочита да учи и работи на Запад, не на Североизток. А защо бяга и не му се ще да се връща у дома, това е тема за друг разговор.
Нашите гости от Русия са добре дошли, както и украинските, и другите. Нека ги посрещнем с уважение и добросърдечие. Да им осигурим всички условия за ползотворен отдих, лечение и забавление, за да съхранят хубав спомен от родината ни. Но за да ни уважават и те, не трябва да любоугодничим и се подмазваме, а да се държим като хора с лично и национално достойнство.
На ония, които ще ме нарочат за русофоб, ще предложа книжката си “Приумици и отломки”. В нейните 64 страници се позовавам 7 пъти на писанията на личности, превърнали се в чест и гордост за руския народ. Това са писателите Гогол, Достоевски, Чехов, Нобеловият лауреат академик Иван П. Павлов, писателката Зинаида Гипиус, философът Николай Бердяев и Нобеловият лауреат Александър Солженицин, който е написал: “Една дума истина, целия свят ще надвие!”
Не съм нито русофоб, нито русофил. Аз съм българофил.
д-р Александър Попов