Беше приятна лятна вечер. Разхождайки се, спрях пред паметника на Николай Гяуров във Велинград. Някой се беше сетил и от градинката се чуваше тиха музика с негови изпълнения. В паметта ми изплуваха спомени и гледайки бронзовия бюст, като че ли ги споделях с него.
Познаваме се от гимназията. Той беше в по-горните класове, но имахме сравнително добри отбори по волейбол и често се срещахме на игрището. Понякога се сговаряхме дори да избягаме от час, за да направим едно “мачле“. Тогава сме водили рядко разговори насаме. По-близки станахме, когато мен ме извикаха да изиграя няколко мача в мъжкия отбор на велинградския “Чепинец”, а той усилено правеше опити да стане вратар на отбора. Беше ми ясно, че това не му се отдава, но той тренираше упорито, както във всичко, с което се заемаше. Сближихме се, когато на двама ни стана ясно, че имаме възможност да говорим за музика. Моето хоби беше класическата музика, а той участваше в читалищната музика, която и сега е известна в цялата страна и извън нея. Николай свиреше на кларнет и се упражняваше на пиано. Рядко пееше, но когато започнеше...
В следващите години той спечели един конкурс във Виена и замина да учи в Съветския съюз. Аз потеглих към Юридическия факултет, тогава имаше само един - в Софийския университет, и пътищата ни се разминаха. В едно от следващите лета се срещнахме на минералния плаж във Велинград. Седнахме на една от циментовите пейки и той поиска да ми покаже как ще изпълни арията на клеветата от “Севилския бръснар” от операта на Росини. Засмях се и му казах, че едва ли аз мога да му бъда рецензент, но той настояваше. Започна тихо да пее арията, като от време на време прекъсваше и ме питаше: “Ти познаваш изпълнението на Борис Христов, аз не искам да го копирам и затова... ето, тук правя така” и изпълняваше съответната част и пак пита: “Харесва ли ти така?” Не помня отговора, но сигурно не съм го огорчавал, защото знаех че не мога да му бъда полезен.
След това Николай тръгна по стълбицата на световните оперни сцени. Слушах негови изпълнения и изпитвах, без да зная защо, известна гордост, че се познавам с този колос.
Една лятна вечер се разхождахме из улиците на стария Залцбург. Това беше времето на летните Залцбургски музикални тържества. И когато минахме край сградата на операта видях, че на един афиш стои портретът на Николай със съобщение, че същата тази вечер той ще бъде изпълнител в операта “Дон Карлос” от Верди, в ролята на Филип. Изпитвах желание да се опитам да се свържа с него и тогава разбрах, че пътищата в живота ни са много различни. Отказах се, сега не мога да отговоря на въпроса защо. Повече неудобство, отколкото страх. Откровено казано, не знаех как ще реагира в този момент, когато се готви за представление и то в каква опера и пред каква публика. Известно време наблюдавах как пристигат файтони с впрегнати красиви коне, от тях слизаха елегантно облечени мъже и жени, който щяха да имат щастието да се насладят на великолепната музика и изпълнението на Николай. Поклатих глава - щастливи хора!
За последен път се видяхме с него във Велинград. Аз минавах, а той изпращаше гости на вратата на двора. Приближих се и го попитах: “Ще ме познаеш ли?” Той се усмихна, ръкувахме се сърдечно и проведохме кратък разговор. Тогава му казах за Залцбург и той се замисли, погледна ме и каза: “Сгрешил си, трябваше да се обадиш”. След това се разделихме. Това беше последната ми среща с него. Продължих по тихата улица, стигнах до красивия парк на “Вельова баня“, седнах на една пейка и в главата ми изплува арията на Лепорело от операта на Моцарт “Дон Жуан”. Какво изпълнение на Николай, какъв глас, каква артистичност. Спомних си оценката на мой приятел - композитор на класическа музика. Той твърдеше, че най-доброто изпълнение на тази ария, което е чувал изобщо, е неговото. Човек настръхва, когато го слуша.
Сега стоя пред паметника. Насреща е неговият бюст вместо той самият. И недоумявах - защо само бюст? Та има ли друг от този град, на който трябва да се издигне паметник в цял ръст? Николай е роден и израснал в този град, но той е гражданин на света! Когато се спомене неговото име се споменава и името на България, а също и името на Велинград.
Той и българинът Борис Христов са приети от световната общественост като най-добрите оперни басови изпълнители въобще! Тръгвайки си замислен и малко тъжен се чух, че шептя - почивай в мир, Николай! Ти записа името си в книгата на безсмъртието, а гласът ти ще продължава да се разнася в този град, ще приглася на птиците и на песента на вятъра в гората, която ти толкова обичаше.
Николай Антов, адвокат