В предговора си за характера и целите на книгата авторът заявява: “Необходимостта от равносметка и оценка на комунистическия режим все повече ще се налага. Без това миналото ще продължи да бъде забулено в мълчание, ще облъчва с илюзиите и демагогията си неизбежно трудното всекидневие и ще заплашва да деформира отключения процес на промяна на обществото (...) Обект на книгата е българският комунизъм в момента, в който се слива с установения от него политически режим (….) Налице е надграждане на събитийната история с инструментариума на социалните науки (...) Жанрът на книгата трябва да се търси във връзката между политическата история и политическата теория, подкрепена с подходи, идващи от антропологията, социологията, социалната психология, херменевтиката, езиковите практики”.
Краят на предговора може да смути читателя, който се опитва да обсъди и оцени публично книгата. В случая това е лекар, който не е специалист по нито една от посочените науки. Ако се наема все пак, то е като съвременник на трите периода от най-новата ни история - буржоазния, комунистическия и посткомунистическия. Специалист е по рентгенова диагностика с петдесетгодишен стаж . Разчита на опита си да изгражда от отделни признаци (симптоми) цялостната болестна картина, да търси и намира зад видимото скритото. Опитал е да го стори и в публикуваните си мемоари - да направи след фактологията на преживяното верните изводи и да извлече поуките.
В тази книга българският комунизъм е разделен отначало на два главни периода - класическия сталинизъм и постсталинизма. Първият обхваща времето от 1944 година до 1956-а (с късни рецидиви до 1962 - окончателното закриване на лагерите и административните арести). Характеризира се с цялостната съветизация на страната, с изграждането на типична тоталитарна система. Вторият период е определен като безкръвно насилие, хората са принудени да надянат маската на верноподанничеството, определено като “единство на партия и народ”. Поданиците не само се приспособяват към системата, но и се научават как да я надхитрят, как да отстояват частния си интерес, без да се излагат на открито противопоставяне. Настъпва времето на общата корумпираност.
По-нататък авторът уточнява властовия обхват на режима в пет периода. За да не затрудня читателя в представата му за този капитален академичен труд, ще поставя акцента върху използвания от проф. Знеполски точен анализ на понятията, натрапени на обществото от комунистическия режим, с трайно присъствие в комунистическата историография. Ще посоча като пример няколко от тях.
ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА: ПРЕВРАТ, ВСЕНАРОДНО ВЪСТАНИЕ, ОКУПАЦИЯ, РЕВОЛЮЦИЯ? Червената армия е на границата и навлиза на 8 септември в българската територия. Властта е парализирана. Армейски части, двигатели на преврата, овладяват Министерството на отбраната и други държавни институции. Партизанските групи, вече амнистирани от правителството на Константин Муравиев, са по-скоро фигуранти. Победата е безкръвна. Документирано изявление на Сталин: “Българската буржоазия се сдаде без бой”. Чуждата окупация е необходимата предпоставка за превръщането на малобройната БРП/к/ в партия на властта. “Денят на победата”, обявен за ден на свободата, е и ден на кървавата разплата, на “дивото правосъдие”. В партийните комитети се изготвят списъците с “враговете на народа”, обезоръжени и несъпротивляващи се, екзекутирани от нелегални тройки. В Окръжно № 5 на ЦК на БРП(к) е записано: “Не трябва да се пречи на революционната активност на масите”. Насилието, в различните му форми, се превръща в съществена характеристика на режима и продължава до самия му край.
НАРОДНИЯТ СЪД. Замислен е като непосредствено продължение на “дивото правосъдие”, с 2816 смъртни присъди и 1233 с доживотен затвор. Единствена съдебна инстанция. Осъдени на смърт са и безследно изчезнали (”лица с неустановено местожителство”) в нарушение на международното право, за да се конфискува имуществото им и „узакони” кървавата саморазправа. Народният съд е началото на правна система, подчинена на партийните поръчения и останала такава до края на режима. Главният обвинител Георги Петров пише в доклада си до ЦК на БРП(к): ”Народните съдилища в никоя страна няма да достигнат нашите постижения”. За сравнение, последвалият международен съд в Нюрнберг, безукорно спазващ правните норми, осъжда на смърт 12 души от нацистката върхушка, срещу 103 на Върховния състав на Народния съд срещу българската.
КОМУНИСТИЧЕСКАТА СЪПРОТИВА - ЧАСТ ОТ СВЕТОВНАТА АНТИФАШИСТКА СЪПРОТИВА. Всъщност истинската мишена на съпротивата е буржоазната класа и капитализма като система. След Девети септември “империалистите” ще заемат мястото на фашистите. Прозападната опозиция в страната е третирана като прогерманската. Оформя се един тоталитарен антифашизъм. За Франсоа Фюре нацизмът и комунизмът са “братя близнаци”.
НАРОДНА ДЕМОКРАЦИЯ (народна власт на народа). Продукт е на Кремълската идеологическа лаборатория. Представлява пропаганден тактически ход - да успокои съюзниците, докато се подпише мирният договор. Либерално-демократичните формации в страната са изключени от понятието “народ”, буржоата - също. Включена е само интелигенцията от работническо-селски произход, лоялна към властта. За нацизма народът е расова общност, за комунизма - класова общност. Форматът “народна власт” изпълнява всъщност функцията на диктатура на пролетарията. Ще бъде узаконена чрез “свободни избори” по комунистически.
Тук ще си позволя да цитирам част от спомена ми за избора на Шестото Велико народно събрание на 26 октомври 1946 година в Пазарджишка околия: “Активистите на опозицията биваха заплашвани, арестувани, бити и пребивани. Опозиционно настроени семейства бяха предупреждавани да си останат вкъщи, за да си нямат неприятности - един вид домашен арест. В изборния ден значителна част от представителите на опозицията не посмяха да се яват в секциите - в 48 от 58 секции. От 22 убити активисти на опозицията в страната петима бяха от Пазарджишка околия (цифрите са по стенограма от Събранието). Опозицията успя все пак да вкара в парламента един депутат. Георги Йорданов от БЗНС (Никола Петков), избран и в друга околия, отстъпи мястото си на адвокат Любен Боянов. След като лидерът Петков бе осъден на смърт и обесен, депутатите от опозицията бяха прогонени от Събранието и разпратени по лагери и затвори, където мнозина намериха смъртта си. Любен Боянов доживя все пак до 1962 година, когато бе претрепан в лагера край Ловеч.”
ВОЖДЪТ И УЧИТЕЛЯТ. Георги Димитров е управник с поведение на командирован от Сталин. Реализатор е на държавната политика, която се изработва и одобрява в Кремълските кабинети. Изгубен на практика е националният суверенитет. “Братската дружба”, която би трябвало да означава равнопоставеност, се превръща във фикция. Първата нейна жертва от партийния връх е Трайчо Костов.
БРИГАДИРСКО ДВИЖЕНИЕ. Първоначално доброволно, твърде скоро се превръща в принудително мобилизиране на хората за безплатен физически труд, дори в своеобразна санкция за работещите в интелектуалната сфера. Докато комунистическата утопия провъзгласява човека за цел (”в името на човека”, “човекът звучи гордо”), за властта, установена в името на този идеал, той се превръща в средство.
СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ НАЧИН НА ЖИВОТ. Тук ми идва наум мисълта на американския писател и философ от ХIХ век Ралф Удроу Емерсън: “Истинското изпитание за една цивилизация е типът човек, който тя създава”. За проф. Знеполски комунистическият верноподаник е притворен, недоверчив, двуличен. Налице е вездесъщ партиен контрол и проникване във всички сфери на обществото на сътрудници на тайните служби. Това води до примирение, в резултат на тоталната зависимост на хората от партията-държава. Загубата на свободата е компенсирана със социални придобивки в рамките на минималния жизнен стандарт, несравним с жизнения стандарт на Запада. Авторът определя петдесетте и шейсетте години на миналия век за период на “тотално опростяване на обществото” - на неблагополучието с човешкия фактор, което обяснява и неблагополучието на сегашния българския преход. Не е подмината и уравновиловката: високо специализираният труд и неквалифицираният се оценяват по един и същи начин. Тук ще прибавя и цитат от книгата на проф. Марко Семов “Българинът и властта”: “Най-масовата форма на експлоатация при социализма бе уравниловката: експлоатация на умните от глупавите и на работливите от мързеливите.” Стига се и до цензуриране на самия Карл Маркс. И с основание, ще добавя, и ще припомня фраза на младия Маркс: “Вие не искате розата да благоухае както теменужката. Защо тогава искате най-голямото богатство - духът, да съществува само в една форма?” Маркс срещу марксизма, който бе немислим без всеобхватната цензура. На велинградчани ще предложа и друг пример. Защо не бяха публикувани мемоарите на комунистическите дейци Манол Велев и Крум Гинчев, активни участници във въоръжената съпротива срещу буржоазния режим?
БЕЗКЛАСОВОТО КОМУНИСТИЧЕСКО ОБЩЕСТВО. През петдесетте години на миналия век се оформят две антагонистични класи - привилегировани и неоправдани. За сръбския политически деец Милован Джилас първата класа е партийната номенклатура. За Михаил Вселенски “буржоазната класа е от хора, които имат и затова властват, номенклатурата е класа от хора, които властват, затова имат”. Уточнявам: партията-държава е заприличала на акционерно дружество с предмет на дейност експлоатация на властта. Номенклатурата прибира лъвския пай от дивидентите, а за дребните акционери каквото остане. Ако не стигне, милиардните заеми ще покрият липсите. Резултатът е парадоксален, но и закономерен. Издръжката на комунизма се поема от западния капитал.
РЕАЛНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ. Заема втората част на книгата и е определен образно като “края на комунистическото мечтаене”. За проф. Знеполски той е хибридна политическа система, преходно състояние в последните двайсет години, време на застой. “Общонародната собственост” принадлежи на ония, които имат правото да се разпореждат с нея. Режимът налива дотации в губещи предприятия. Незавършеното строителство надминава 12 милиарда лева. Външният дълг нараства на 10 милиарда долара. Прокламираното равенство си остава равенство в бедността. Мирното съревнование между системите е спечелено от Запада. Указ 56 улеснява номенклатурата да заеме привилегирована позиция в предстоящето разпределение на “общонародната собственост”. Краят на режима прилича на добре подготвено тактическо отстъпление, което трябва да донесе в бъдеще сериозни икономически и политически дивиденти на привилегированите до този момент, в това число и на ДС-агентурата. Краят настъпва след момента, в който Михаил Горбачов декларира отказ от насилие във вътрешен и международен план. С дворцовия преврат на Десети ноември рухва едно изкуствено построение. Наред е преходът към дивия капитализъм.
Ако рецензията напомня дотук резюме, това е сторено съзнателно. Целта на рецензента е да засили интереса към този забележителен труд , за да стигне до широк кръг читатели, най-вече младите, и да изпълни докрай предназначението си. Мнозина от нас живеят в покоя на един душевен уют, създаден от минали представи и възгледи. Бягат и се крият от всичко, което може да го разклати. За тях истината е болестотворен фактор. Но образно казано: през Чистилището на истината трябва да преминем, за да стигнем райските порти.
В студията е положен дългогодишен , упорит и целенасочен труд - с чувство за дълг и отговорност. Опира се на обширна информация от български и чуждестранни автори с доказан принос и авторитет, на архивна документация и мемоари. Целият подбран материал е подложен на точен анализ и преценка. Авторът подкрепя чужди тези, някои допълва, на трети се противопоставя. Усеща се присъствието на личност, която не само дълбае, но и съпреживява. Осъзната е сложността на проблематиката, на противоречивата същина на човешкия дух, разпнат между противоположностите, необхватен и непредвидим. С научната си прецизност социокултурният подход на проф. Знеполски може да бъде възприет и като предизвестие за една философия на най-новата ни история.
Специализираната научна терминология може да затрудни обикновения читател. Но прочитът на тази книга е път към истината. Макар и стръмен за някои, той си заслужава времето и усилието. Ако за други стилът на разказа - жив, изразителен и въздействащ, напомня на места публицистичния, това не е минус, а необходимост. Българското ухо е твърде закърняло, понякога се налага да викнем, за да ни чуе.
д-р Александър Попов